Сьбота сутрин е. Завърших седмичного почистване на апартамента. Всичко е вече по местата си. Сега ще отида да взема душ и ще седна пред чаша ароматно кафе на една заслужена почивка. Сьбота. Най-пре-жизнена. Стаята ухае на цветя от освежителя. Чувствам се бодра и моят син не е забравил да пръсне. Стаята сыщо е пълна с аромата на тази уникална съботна леност, която отпуска и отморява всяка клетка от измореното ми тяло.

Мисля си, че оцеляването ми се дължи точно на тези съботи, следващи лудото седмично ежедневие. След дните на напрежение, тичане и умора, ядене от крак в непрекъснато бързане, идват тези прекрасни лениви

съботи на съживление и вълнение, че имаш целия ден за себе си.

Чувам сина ми да ме вика. Той обира праха от мебе-лите в хола в последни почистващи усилия. Той ме пита може ли да изхвърли малкото гумено зайче, което седи на рафта в секцията ни. Не подхождало на нищо друго наоколо. Гледам малкото зайче с щрькнали уши и го-лям оранжев морков в лапичките и не мога да преценя дали е красиво или грозно.

Не бързам да отговоря. Отдавна исках да разкажа на сина ми историята на това зайче. Исках да му разкажа защо това някакси глупаво и грозновато зайче беше толкова скъпоценно за мен.

Беше миналото лято. Агенцията за чужестранна помощ, кьдето работех тогава, ме изпрати на служебно пътуване за два дни. Аз бях преводачка на един англичанин, наш дарител. Той дойде като предсравител на една благотворителна организация, с която работехме вече близо три години. Джон беше техният представител за България. Той идваше в София на всеки два три месеца. Ние посещавахме болници, домове за деца С умствени и физически недостатъци, сиропиталища

и старчески домове. Джон записваше нуждите на тези институции от лекарства, храна и дрехи. Той правеше снимки и след това в Англия тяхната организация снабдяваше тези неща. Благодарение на тяхната работа тази така необходима помощ пристигаше. Преди да започна работа в Агенцията аз не знаех, че в България има толкова много домове. Всеки път, когато влизах в такъв дом, сърцето ми се свиваше. Сълзи напираха в

очите ми и без предупреждение бързо потичаха. Ние носехме бонбони и двки за децата, но те не можеха да облекчат тяхната болка. Малките дечица се хващаха за полата ми и ме питаха: „Ти мойта майка ли си?" Очите им бяха пълни с всичко - и радост и надежда и очакване, че най-накрая са намерили тяхната „Мама". В очите им обаче имаше и страх, че този мираж ще изчезне и че те никога няма да имат „Мама", която да протегне ръце към тях, да ги гушне и изтрие децките им сълзички.

В старческите домове беше по-лесно. Там никой не задава трудни впроси. Там всеки си знае мястото и никой не очаква нищо специално за него. Когато разказват за своите деца, една моментна искрица на живот пламва в техните помьтнели и тъжни очи, но тя е толкова кратка, че ти не знаеш дали това не е просто твойто въображение.

Джон беше видял много мъка в нашата страна. Аз исках този път да види и хубавата част на България.

Затова планирах птуването да ни отведе до морето.

Избрах две сиропиталища, един старчески дом и една болница по пътя от София до Бургас.

В парвото сиропиталище ние видяхме Виолета. Тя беше 12 годишно момиченце, страдащо от „Синдром на Ретт". Много странна е тази болест. Тя засяга и тялото и мозъка едновременно. Крайниците изтъняват отслабват а сами. Когато ги изправят болест, не могат да се движат сами. Когато ги изпрявят те се издигат на прьсти и не могат да стоят на цяло стьпало, нито да не могат да говорят, и не могат да говорят, но могат да дьвчат и да приемат сами храната. Най-лошото е, че тялото им се разрушава по-бързо от мозька. Понякога могат да се видят искри на интелигентност в тези сьсипани от болестта тела.

Првите признаци на болестта при Виолета били забелязани, когато тя е била на една годинка. Болестта напредвала бързо. Сега, след 11 години, никой не мо-жеше да каже дали все още има някаква интелигент-ност в това малко, нежно и много болно децко телце.

Беше 10 часа сутринта. Виолета седеше отпуснато и безформено в специалното столче в сянката на терасата на сиропиталището. Ръцете и безжизнено се клатушката отстрани на дървените облегалки. Между двете облегалки за ръцете имаше малка поставка и на нея се мъдреше едно леко мръсно глупаво гумено зайче.

- Защо не сте и дали по-хубави и повече играчки?

Ние ви дадохме много кашони с играчки? - попита веднага Джон.

- Тя не иска нито една друга играчка, Господине - отговори лекуващата лекарка. Всички останали играч-ки тя хвърля на земята. Тя дори спи с това зайче.

Джон седна до нея и започна да и говори:

- Виолета, как си? По-добре ли си днес? Виж какьв прекрасен сльнчев ден. Виж колко много деца си игра-ят на двора. Не искаш ли да се присъединиш към тях и поиграеш и ти?

Виолета го погледна с безмълвните си сини очи.

Главата и все още беше отпусната и килната назад.

- Хайде да трьгнем на разходка, Виолета - продължаваше Джон. Хайде да се поразходим мъничко.

Джон откопча поставката с гуменото зайче на нея и я премести настрана. Той хвана нежно деликатните й рычички, продължавайки да и говори. Виолета сякаш се врна към живот. Сините и очи се оживиха. Джон леко я повдигна за рьцете и тя се изправи. Тя балан-сираше на прьсти втвърденото си телце. Ръчичките и

крачетата й трепкаха непрекснато като пеперудка. За први път аз виждах Виолета изправена. Тя беше око-

ло 1 метър висока и не беше повече от 20 килограма.

Беше облечена в евтина розова рокличка с коланче през крьста, която беше леко късичка за нея. На крачетата имаше бели къси чорапки, беше без обувки.

Тънката и руса косичка падаше свободно по раменете й. Нейното малко и сладко личице имаше излъчване на невинност и чистота, което изльване имат само ангелчетата от рисунките. Един игрив слънчев лъч

блесна и я освети цялата. Тя приличаше на истинска балерина, изискана и елегантна. Изглеждаше, че тя танцува през публика. Нейното грациозно телце беше изправено на прьсти, с протегнати на горе ръчички и

аз си помислих, че всеки момент тя ще се завърти и ще изпълни един изискан и труден пирует. Но игривият сльнчев лъч бързо изчезна и с него изчезна и моята илюзия. Пред мен стоеше едно много болно малко де-тенце и един отчаян англичанин, който не можеше да направи нищо за изцелението на детето.

Не след дьлго Джон върна Виолета обратно на ней-ното столче. Аз погледнах кьм нея. Тя отново седеше отпуснато с килната назад глава. Ръцете и отново висяха сякаш безжизнени от двете страни на столчето.

Тя приличаше на парсалена кукла, захвърлена в ъгъла

от непослушно дете. Сестрата изправи главичката и и сложи ръчичките и на поставката пред нея до гумено-

то зайче. Тя седене унесено и вторачено гледаше гуменото зайче. Опитьт й да походи малко очевидно я беше изморил много.

Ние започнахме да обсъждаме с лекарите и сестрите нупситее всичко. Неочаквано Виото на децата. Джон

записваше всичко. Неочаквано Виолета се раздвижи, започна да маха с ръчички и да бута заека с опакото на рьчичката си. Заекьт падна на земята. Аз бырзо се наведох и го врнах обратно на поставката пред нея.

Очевидно недоволна, тя пак избута заека на земята.

Тя гледаше към Джон и явно се опитваше да привлече неговото внимание. Този път Джон се наведе и вдигна заека, мислейки, че това е някаква нова игра, в която Виолета искаше да го въвлече. Беше очевидно, че Виолета се забавляваше. Тя се ядосваше, когато Джон оставяше заека пред нея и се радваше, когато Джон го вдигаше.

- Хей, Господине, - възкликна лекарката. Мисля, че Виолета иска да ви даде зайчето на вас.

В този момент ние всички съвсем ясно разбрахме, че в същност Виолета искаше да подари на Джон свойто любимо гумено зайче. Никой от нас не можеше да каже нищо. Изненадата за всички нас беше толкова го-ляма, че ние просто стояхме безмълвни. Джон държеше заека онемял, а Виолета издаваше радостни звуци и хаотично махаше с рьчички.

С голяма трудност се разделихме. Сърцето ми беше натежало и очите ми бяха пълни сьс сьлзи, когато си

казахме „довиждане".

Тази вечер ние пристигнахме в Бургас. Оставихме всичко в хотела и решихме да отидем до морето. Сед-нахме на една скала. Вълните се разбиваха под нас.

Въздухът беше пълен с аромата на водорасли и солена вода. Сльнцето не бързаше да се скрие зад хоризонта.

То позлатяваше всяка вълна, всяка песчинка на плаажа. -Виолета никога няма да види морето - каза бавно Джон. 

Тя дори и не знае, че има море. Не знаех какво да отговоря. Чувствах се  като една от песъчинките на плажа, безполезна и ненужна.

Джон извади заека от джоба си.- Мисля, че този заек трябва да остане в България.

Аз идвам и си отивам, но вие българите сте тези, които сте тук и можете да си помогнете един на друг. Пазитози заек и нека той ти напомня, че  винаги можеш да направиш нещо за Виолета и другите стотици деца като нея.

Тази нощ не можах да спя. Имах впроси и търсех отговорите им.

Бог ми припомни най-различни сти-хове от Библията. Спомних си Плачьт на Еремия 5:7

„Бащите ни съгрешиха и ги няма; И ние носим техните прегрешения.

Чии ли прегрешения носеше малката Виолета, за да страда толкова много още от бебе почти? Защо роди-телите и не са потърсили помощ от Бог, а са я изостави-ли в сиропиталището? Може ли Бог да се намеси в живота ни без ние самите да Му дадем право? Ще наруши ли Тои, Всемогщият, правото, с което ни е създал - да избираме сами дали да сме с Него или не?

Ох, толкова много впроси се блъскаха в главата ми.

Едно нещо обаче знаех със сигурност - въпреки, че родителите и са я изоставили, Бог никога няма да я изостави.

Това е историята на малкото гумено зайче. Погледнах сина ми. И неговите очи бяха пълни със сълзи.

Знам, че той няма никога повече да поиска да изхвърлим това зайче. Знам сьщо, че и той няма да пропусне да показва хуманност и любов към хората около него в предстоящия му дълъг житейски път.